Западно отразяване на Газа: Случай от учебника за журналистиката на колонизаторите

Ако сте следили западните медии, с цел да се опитате да разберете сърцераздирателните облици и истории, идващи от Газа по време на нашествието на Израел, вие сте ще бъдете разочаровани.

От началото на последното израелско нахлуване против обсадения палестински анклав – което се оказва едно от най-бързите старания за етническо пречистване в историята – западните новинарски организации неведнъж разгласиха голословни изказвания, казани от едната страна историята и замазваха насилието изборно, с цел да оправдаят нарушаванията на интернационалното право от Израел и да го предпазят от надзор.

По този метод западните публицисти изоставиха съществени стандарти в отразяването си на държанието на Израел по отношение на палестинците. Нищо от това не е ново. Провалите на западната публицистика помогнаха на Израел да оправдае своята окупация и принуждение против палестинците в продължение на повече от 75 години.

На 6 август 2022 година, повече от година преди нападението на Хамас против Израел на 7 октомври, в изключително жестоко спиране на положителната публицистика, The New York Times погреба водещата за гибелта на шест палестински деца в своя отчет за „ факел ” в „ Борбата сред Израел и Газа ”.

В отчета публицистите изчакаха до втория абзац, с цел да упоменат, че шест деца са измежду убитите от израелските удари в бежанския лагер Джабалия в Газа и без даже да нарушават изречението, прибавиха, че „ Израел сподели някои смъртните случаи на цивилни са резултат от това, че екстремисти са скрили оръжия в жилищни региони “ и „ най-малко в един случай несполучливо изстреляна палестинска ракета умъртви цивилни, в това число деца, в Северна Газа “.

В учебните заведения по публицистика това се дефинира като репортажи „ задъхани “. И се оказа, че докладването също е неверно. Десет дни по-късно израелската войска най-сетне призна, че стои зад ударите, които убиха тези деца в Джабалия.

Ню Йорк Таймс не отрази това малко задъхано.

Мога да го нарека непрофесионално – което би било правилно, защото отразяването на този спор в западните медии явно е завършено от идеология, а не от строга инспекция на обстоятелствата. Подобна оценка обаче би замазала един по-дълбок, по-дълбок проблем в западната публицистика: колониалността.

Докладването на спорове е едно от най-хиперколонизираните кътчета на най-големите редакции в света. Дори в расово разнообразни редакции, докладването на спорове може да бъде мъчно. Но фрапиращите неточности, които наподобява минават през публицистичните филтри в редакциите, които се гордеят с точността на техните отчети за спорове, би трябвало да бъдат регистрирани. Също по този начин би трябвало да се записва, че с тези непрекъснати неточности западните публицисти „ посредничат “ в спора в Палестина, а не просто го рапортуват.

Ще си съкратя думите, в случай че не го нарека това, което е: учебникарски случай на публицистика на колонизаторите. Това е публицистика, правена от практици от страни колонизатори, които се гордеят със своите имперски завоевания и имат извисено самочувствие, всяка фибра подхранвана от епохи на хищническо струпване на благосъстояние, познания и привилегии. Тези публицисти наподобяват уверени, че техните страни са се борили и побеждавали изключително аморални и могъщи врагове през цялата история, спирали са злото на пътя му, защитавали са цивилизацията, избавили са ситуацията. Това е преобладаващата история на Запада и в следствие историята на западната публицистика също.

Доминиращата история обаче постоянно не е същинската история – това е просто историята на спечелилите.

И през днешния ден западните медии още веднъж описват историята на спечелилите в Газа, както са правили безчет пъти преди в отразяването си на спорове, рецесии и човешко страдалчество в постколониалните народи.

Виждал съм това в отразяването на тропически заболявания от кореспонденти, които знаят, че маларията, денга или ебола в никакъв случай няма да преминат през вените им или да обиден техните общности. Виждал съм го след геноцида на рохингите, когато оживели от геноцид са били питани дали са били „ арестувани от петима или седем мъже “, до момента в който са били групово изнасилвани.

Западната публицистика в самата си същина е публицистиката на спечелилия – тя в никакъв случай не се пробва да деконструира истории, да ги подреди в верния ред или да добави подобаващ подтекст, с цел да каже истината на властта и да изложи на показ продължаващите ексцесии, експанзия и принуждение на „ спечелили “ на историята.

И когато става въпрос за Палестина, това е публицистика за окупацията от хора, които в никакъв случай няма да схванат какво е възприятието да живееш под окупация. Това е воайорски репортаж без честен компас или основа за благовъзпитание.

В публицистиката на колонизаторите езикът е оръжие, което се употребява за изтриване на човечеството на колонизираните. В The Wretched of the Earth, в който проучва дехуманизиращите резултати от колонизацията, философът Франц Фанон написа за алжирското страдалчество (по време на имперското завладяване на Франция) като изобразено в медийните отчети като „ пълчища жизненоважни статистики “ за „ истерични маси “ с „ деца, които като че ли не принадлежат на никого ”. Книгата е написана през 1961 година, само че нейните заключения се отнасят изцяло за отразяването на палестинските премеждия през днешния ден в западните медии.

Тази дехуманизираща приложимост на език е най-видима при преброяването на смъртните случаи. В началото на ноември лондонският The Times означи: „ Израелците означиха месец, откогато Хамас умъртви 1400 души и отвлече 240, започвайки война, в която се твърди, че са починали 10 300 палестинци “. В западните вести израелците умират интензивно – Хамас ги е „ умъртвил “ или „ умъртвил “ – до момента в който палестинците умират пасивно. Те „ дехидратират до гибел, когато чистата вода изтече “, както един път сподели Guardian, като че ли това не е съзнателно закононарушение против човечеството, а инцидентно Божие деяние.

Според пропагандната машина на Запада Израел има правото да унищожи Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим, Иран, Ливан, Йемен и всяка друга страна в района, с цел да резервира израелците в сигурност. Може да убие съвсем всеки мохамеданин, евреи, които желаят преустановяване на огъня, чиновници на Организация на обединените нации и лекари от Лекари без граници (Лекари без граници или MSF), публицисти, водачи на коли за спешна помощ и даже бебета в развой на ориентиране към Хамас. И въпреки всичко малко новинарски организации въобще разискват какво значи за Израел и света, в случай че единственият метод той да се усеща сигурен е да изсипе гибел и злощастие върху милиони хора. Никой от тях – защото в този момент има „ ние “ и „ те “, един разграничен свят на колонизираните и колонизаторите – в никакъв случай не е сложил под въпрос дали победа, реализирана за сметка на живота на хиляди почтени деца, може в миналото да се смята за победа преди всичко.

В тази хитра агитация на война западните публицисти прикриват същинската история, пред която сме изправени тук –  че Израел, подкрепян от най-мощната войска в света, води война против хора без поданство, живеещи под неговата окупация и унищожаването на хиляди почтени мъже, дами и деца. Историята, че западните държавни управления разрешават тази кланица, до момента в който изнасят лекции на света за своите висши полезности, благовъзпитание и обич към демокрацията. Всеки, който живее в постколониалния свят, знае, че техните приказки за благовъзпитание и обич към демокрацията и изключителна публицистика и почтени политици са всичко друго, само че не и машинация.

В този късен час, когато войната бушува и децата гладуват, а Израел е съден за „ достоверен геноцид “, е извънредно значимо да се уточни кръвта в ръцете на западните публицисти. Те, в съвършена съгласуваност със своите могъщи държавни управления, злепоставиха и лишиха пълномощията на многостранни институции като Организация на обединените нации, придадоха на израелските разкази за „ самоотбрана “ тип на честност и направиха палестинските истории и вероятности неуместни.

Малкото палестинци, на които беше дадена платформа – в името на „ салдото “ и положителната публицистика – бяха обезсърчени да разискват десетилетията на подтисничество, окупация и малтретиране, на които са претърпели от Израел. Беше им разрешено просто да плачат за мъртвите си родственици и да молят за повече помощ, с цел да нахранят гладуващите си деца – откакто осъдиха Хамас, несъмнено.

Може би с тази война играта най-сетне е подготвена за западната публицистика. Докато гледат войната на Израел против Газа в своите обществени медии и виждат какво се случва със личните си очи посредством отчетите и свидетелствата на самите палестинци, от ден на ден и повече хора по света признават ролята на западните медии в увековечаването на колониалната власт, нейния език и идеологии.

В наши дни има възходяща рецензия за това по какъв начин западните водачи са се провалили, само че не се приказва задоволително за това по какъв начин западната интелигенция, и изключително тези, които управляват най-влиятелните редакции на Запада, също са се провалили. Не единствено западният демократизъм и учреден на правила ред са превърнати в отломки вследствие на войната на Израел против Газа, само че и легитимността на западната публицистика.

В отразяването си на войната в Газа западните новинарски организации демонстрираха ясно, че гледат на всеобщата гибел, глада и безграничното човешко злощастие като допустими и даже неизбежни, когато са породени от техните съдружници. Те демонстрираха, че конфликтната публицистика, както се практикува в западните редакции, не е нищо друго с изключение на друга форма на колониално принуждение – такова, което се осъществя не с бомби и дронове, а с думи.

В този миг на голямо безчовечие, цветнокожи публицисти като мен са изумени от монументалната аморалност на редакциите, на които ни е казано да се взираме. Най-малкото, което западните публицисти, с тяхната забележителна власт, биха могли да създадат в този миг, е да изискат непрекъснато преустановяване на огъня и да ни спестят още една порция публицистика на колонизаторите.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.